Ето и втората статия от серията "старите ленти". Този път посветена на Границите ... на това, както точно се случи с влизането на БГ в ЕС ... и макар да сме още извън Шенген, то постигнатото досега е толкова важно да можем да пътуваме безпроблемно. Статията е от 04.2007.
Българският Шенген
Отдавна чаках фактическото влизане на България в ЕС, главно заради отпадането на унизитилните проверки на границите. И ако за някои 1 януари се превърна в деня Х, в който можеха спокойно да берат ягоди в Испания или Италия, то за мен преминаването на граници отдавна е свързано с туризъм или служебни пътувания.
Очаквах деня, в който преминавайки през унгарската граница в Сегед, няма да ми се наложи да ми претършуват личния багаж и да си вземат купените 5 кутии цигари за лично ползване. Очаквах деня, в който ще видя физиономиите на граничарите в Трстена/Хижне (словашко-полската граница) когато виждат влизащия в Полша автобус пълен в български роми. Въпреки, че от няколко години разполагам с евро-паспорт, то гледката на унижението при подобни моменти беше смразяваща. Няма да споменавам редовните финансови интервюта от сорта: „разполагате ли с 100 евро на ден за да се издържате на наша територия?”. Очаквах момента, в който на някое европейско летище ще мога да се наредя на опашката EU citizens и дружно с митничаря да изпеем „Одата на радостта”.
Дългоочакваният 1 януари настъпи. Който пътувал – пътувал. Който не – да си стяга куфарите. Първото странстване в новите условия бе към южната ни съседка – извора на ориента – Турция. Пътувах с автобус, поради ред финансови и други причини. Не ми беше за първи път, така че познавах процедурата за преминаване на границата в Малко Търново. И тъй като лика на Ататюрк е под път и над път, няма как да сбъркаш всяка една стъпка преди да видиш турската бариера. На връщане, автобуса беше вкаран в един хангар – видимо построен с евро-средства. Хангарът се оказа вакуума между Ориента и Европа. Трябва да се отбележи, че всички пътници бяха с евро-български паспорт, макар и само аз да не говорих турски. В типичен балкански стил а ла скатавка се събраха около петима гранични чиновници и почна проверка на всичко що беше поместено в автобуса. Подритването на личния багаж и пренебрижелното отношение бяха завладяли сърцата на вече европейските граничари. Дори се наложи да проверят по-обстойно една достолепна възедра дама, нявлякла няколко ката забрадки и вълнени елечета. Явно им допаднаха и поне десетте златни зъба – видимо подзрителни. Но както и да е – мъките свършиха. Пуснаха ни в Европа.
Почти 2 месеца след това ми се наложи да направя летищната обиколка Варна – Будапеща – Варшава. Даже няма и да правя сравнения между варненската летищна структура и летище Ферихеги например. Но да се надяваме, че Фрапорт няма да жали средства. И след като във Варшава и Будапеща паспортът ми беше само визуално сканиран, то варненските чиновници се вживяха в ролята на шенгенски кучета-пазители. Въпроси, опашки и сумтене ... а куфарите вече се бяха изтъркулили от лентата, защото явно нямаше синхрон между летищните звена.
Досрамя ме! Досрамя ме, не защото няма да ми се наложи още стотици пъти да отида и се върна в Bългария. Срам ме е защото каним други европейци на гости на най-хубавото ни – Черноморието. Каним ги за да изхарчат парите си у нас вместо в Гърция или Хърватска. Каним ги за да ни опознаят и евентуално да хвърлят една добра дума и да не ни смятат за европейски аутсайдери. Но ще приемат ли друг път тази покана, след като вече са се сблъскали с митническата служба или три-левовите тарифи на летищните таксита? За това ще се погрижи теорията на вероятностите.
А дотогава, уважаеми Българи! Ако искате да отидете до Италия можете да пробвате валидността на личната ви карта. И гък не ще ви кажат! Но при връщане пригответе се на Шенген и добре структиран списък с дейностите и сроковете свързани с вашето странство.
Няма коментари:
Публикуване на коментар